Тънка червена линия


1 min read


  Това е история за сина ми, който сега е на девет, а това, което ще разкажа се случваше между четвъртата и шестата му година. По онова време го виждах рядко, защото с майка му, както повечето хора инициирали семейство в кризата на ранната зрялост, се разминавахме по някои екзистенциални теми, което ни дистанцира до степен да се разделим. Това определи ритъма на срещите ми с него и тáкта беше на относително чести интервали – няколко пъти в месеца. Исках да се възползвам от това време оптимално и се опитвах всячески да имаме съвместни дейности, за да създадем истински взаимоотношения. Защото именно това изгражда връзката между мъжете, съвместните дейности докато при жените са приказките. Признавам си, че ми е трудно да се вдетинявам, иска ми се, старая се, но не ми се получава и резултатите ми се струват съмнителни. Не знам дали някога сте прочитали в погледа на детето си “ама ти верно ли”, след като сте предложили нещо, на мен ми се случи. Пише го с големи, макар и неясни букви, на фона гримаса, която е очарователна съвкупност от икона и карикатура. Усещането също е хибридно и предизвикващо силен когнитивен дисонанс у един 35 годишен мъж, който внезапно се е почувствал по незрял и неподготвен от 5 годишно хлапе. Моето изражение казваше “еми верно, да не мислиш, че ми е лесно” и тогава почти от само себе си, изплува въпроса “и са к’во праиме”. Ситуацията моментално се превърна в една от онези повратни точки, променящи курса на нечия история. В онзи момент можех да го оставя сам да си намери занимание, а аз да се захвана с моите си неща и планетата да продължи да се върти, но така нямаше да се сближим, а аз исках да бъдем заедно, а не просто да сме на едно и също място по едно и също време. Тогава зададох дълго отхвърляния до момента въпрос “искаш ли да играем на Плейстейшъна”? Предложение, което много бях обмислял и до момента имах една торба аргументи против и само два в подкрепа, но кризите изискват рисковани решения, затова и аз взех своето.

  Играта на конзолата много бързо се превърна в “нашето нещо”, освен че го правехме, ние говорехме за него, планувахме как да минем определено ниво, чертаехме стратегии за справяне, събирахме стотинки за нова игра. Като всяко дете - малко и голямо, ние се увлякохме до степен, в която това занимание трябваше да бъде вкарано в ежедневието ни, не като изключение, а като една пълноправна част от него. Това се прави с помощта на правила, които да го подкрепят и да му осигурят пространство между всички останали ангажименти. Обясних му това по възможно най-разбираемия начин като му казах, че е нужно да помислим за регламента, от който обаче аз ще реша някои неща самостоятелно. Така, позволявайки му да участва в създаването на въпросните правила, той можа да усети моето уважение и зачитане, ангажира се лично с тяхното приемане и спазване. Въпреки, че това не го зарадва и се почувства ограничен, не го разгледа като забрана спусната от висша инстанция с неясна цел. Едно от правилата беше, че ще поставим линия на пода, която ясно да показва каква е минималната дистанция, от която можем да играем. Този разговор отмина и аз да си призная го бях забравил, но той настоя да сложим линията на пода, подсещайки ме на няколко пъти. Откакто я поставихме детето се съобразява с нея, неотменно. Стоеше прав непосредствено зад чертата, а когато се случваше да я прекрачи без да се усети,  първите няколко пъти му направих забележка, след което той доста бързо започна да се самоконтролира и виждах как сам поглеждаше към пода, за да разбере къде е. И това не е защото прави разлика между полезно и вредно, не е защото е научен по изпитания метод на бащината забрана или просто, защото му идва отвътре. А защото е нещо, в което е участвал, приел е доброволно и прави с баща си, заедно, а не по отделно в общото им пространство. На всичкото отгоре е едно от най-забавните неща, с които изобщо се е занимавал до момента.

  Възпитанието е бавен и продължителен процес и само времето ще покаже  бил ли е прав родителя. Обаче това, което веднага стана ясно беше, че ние двамата, баща и син, имахме своето време и място на споделена дейност и приключения, време и място, които аз можех да използвам, за да го запозная неусетно с понятия като екип, и екипна работа, отговорност, целеполагане, отлагане на удоволствието, спазване, и нарушаване (нещо не по-малко важно от спазването) на правилата, взаимно доверие, формулиране на въпрос и търсене на отговор, търпение, преодоляване на загубата и т.н. Все неща важни за адаптацията към социума. Както почти всичко в живот така и тук не естеството, а употребата на нещата определя дали са добри или лоши. Със сигурност това поведение ще намери своите критици, които ще извадят от същата онази торба с аргументи, за да покажат минусите на технологиите и в частност на електронните игри, и всички ние ще се съгласим с повечето – насилие, неокончателна смърт, сензорна стимулация, свръх възбуда, възпрепятстване на способността за отлагане на удоволствието и много други неща, които изкривяват действителността и биха могли трайно да разстроят перцепцията на един млад индивид. Но трябва да признаем, че не говорим за кучето на Павлов, а за човек и макар и млад, ако му се обясни ще разбере. Освен това дозата прави отровата. Въпросът е имаме ли повода и времето да обясним на децата си? Предразполагаме ли ги да питат изобщо? Колко пъти казваме “защото не може”; “не се прави така”; “защото аз така казвам” и любимото ми “като пораснеш ще разбереш”. Не казвам, че електронните игри са пътят, ние играем и футбол заедно, караме ски, пътуваме, ходим на кино и т.н. Важното тук е, че има платформа на съвместни дейности, от която да черпя подходящите метафори, за да отнеса до детското съзнание посланието и есенцията, въпреки формата. Играта е един от най-добрите начини това да стане и ако погледнем в развитието на другите видове, ще видим колко е важна тя за палетата, колко умело родителите я ползват, за да ги подготвят за живота в дивото. В съвместната дейност се изгражда връзката и се печели доверието, там момчетата се събират в екип и търсят решения на проблемите. Дали нашата игра ще помогне на сина ми да дойде при мен в търсене на отговор не мога да гарантирам, защото това включва много променливи. Това, което със сигурност мога да заявя е, че така се увеличава в пъти вероятността това да се случи.

  В играта бащата престава да бъде страшния гигант, съперникът за майчината любов, законът, наказанието, силата и се превръща в напътствие, корекция, подкрепа и партньор.  Не казвам, че става равен, това е още по-зле, става част от света на детето, не от ежедневието, семейството и споделеното пространство, там принадлежат вещите, мебелите и  домашните любимци, те са част от семейството но, не и от интимния свят. Когато сина ми се роди, а после и дъщеря ми, моя статут доста дълго време беше “пръв сред другите”. Аз бях странният познат, който се върти около майка им, усмихваха ми се, радваха ми се, когато тя беше наблизо дори си играеха с мен, но това по никакъв начин не можеше да се сравни с отношението към майка им. Просто е несравнимо! Бях едно от нещата, които присъстват в света им, но не и в живота им, това разбира се е естествено и не бива да ни притеснява. Но това, което е хубаво да направим е да се постараем и да намерим начин да станем част от живота на децата си. Да изградим истинска връзка на доверие с тях, те имат нужда от това.

  Представете си, че искате да покажете нещо на детето си, но за да го види трябва да стъпи на нещо по-високо. До вас има стол, на който може да го качите и много по-лесно ще е да го повдигнете, за да стъпи на стола докато вие останете на пода отколкото да се качите на стола и да го издърпате при себе си. Много пъти се опитваме да направим точно това като от висотата на възрастта, житейския си опит и интелекта се опитваме да им обясним нещата по  недостъпен за тях начин. Добре е да говорим на техния език, за да им дадем шанс да разберат нашия свят. Играта е тяхното ниво и ако не ви бива в реденето на кубчета или рисуването, и прочетете в изражението на детето си “ама ти верно ли”, не се отказвайте, с помощта на извинения от типа “еми малък е още”; “не ме бива”;майка му си идва всеки момент”; “като порасне ще разбере” и т.н. Просто намерете взаимното пространство, може би и на него не му е на сърце играта с кубчета точно както и на вас, все пак носи вашите гени, но то не зае какво друго да прави. И не се залъгвайте, ако не го научите вие, други ще го направят, кандидатите са безброй и в днешно време са повече от всякога преди. В природата не съществува празното пространство, вакуума сме го измислили ние, вашето отсъствие ще го компенсира с друго и повечето пъти не би било нещо добро.  В тази игра, за която говорим имаме шанса да се превърнем в героите, модела за подражание, закрилниците и носителите на отговори, и въпреки, че е много приятно да си в тази роля по-важното е, че това е и изграждащо за децата. Това задоволява потребностите им по възможно най-добрия начин като ги кара да се чувстват сигурни и защитени, обичани, принадлежи и оценени. А това са предпоставките за стремежа им към най-високото ниво на битието – себеактуализацията, това ще им даде смелостта да преследват мечтите си.   

  И къде е фрустрацията, във всичко това? Резонен въпрос и ако наистина не е лесна за намиране означава, че подходът в описаната ситуация наистина е сполучлив, което в повечето случаи ще го направи успешен. Фрустрацията идва с липсата и лишението, които в този случай, а и в много други, се проявяват чрез правилата. Повярвайте ми не му беше приятно да приеме ограниченията, особено онези, които поставих еднолично, но участието му в цялостното формиране на регламента му помогна да ги възприеме относително леко. Нямаше душевна болка, която незрялата му и крехка психика да изкриви, интерпретирайки я като липса на любов или отхвърляне. Беше разочарован, но в степен, която не повлия на самооценката му, така че да бъде застрашено личностното му израстване. Нямаше травма, по скоро беше “мускулна треска”, която бързо отмина и която е признак за растеж.    

   Най-хубавото на всичко това е добавената стойност, която този пример носи. Сега за него червената линия символизира не забрана или граница, а възможност и връзка. За мен е средство за взаимодействие и начин да му дам по-добро разбиране на причино следствените отношения, чието естество е сложно за едно дете. От тук насетне, ако ми се наложи или по-точно когато ми се наложи, да въведа възпитателно ограничение винаги мога да ползвам спомена за начина, по-който сме играли на “Плейстейшъна” и мястото, където една тънка разделителна линия удовлетворяваше потребности, а не ги фрустрираше, да му напомня моментите, в които ползите от правилото надвишаваха многократно цената му. 


Някой